Усмивка в нощта, блиц светлина.
Грейва сега моята душа.
Разцъфва в нощта огряната душа.
Сърцето се смее, душата копнее.
Всичко сега е в розова мъгла.
Всяка душа копнее за миг любовта да я озари така.
Всеки живее, всеки копнее.
Всеки миг любов да го огрее.
Всяка душа знае това и се моли пак любовта да не
нарани всичко така, както става вечно по света.
Болката голяма, край няма.
Само сърцето знае което.
Колко много болка таи момчето.
Пътища много, улици разни.
Чувства и хора разнообразни,
всеки живее, всеки копнее,
всеки иска миг любов да го огрее.
Няма спасени от тази игра,
тя е един дълъг миг самота,
всеки я търси, всеки се взира,
всеки иска истината никога да не прозира.
Няма спасение от тази съдба,
или раняваш във тази игра, или тя ти върти номера.
Чувство блажено, чувство прекрасни,
чувство толкова ужасно.
Само за миг иска душата да бъде в прегръдките на тишината.
Но любовта е болка ужасна, но е и толкова прекрасна.
Нека сърцето да реши което е най-доброто за момче.
Ех, сърцето, ех, сърцето, де да можеше
да каже на момчето, че това е,
което то иска със сърцето.
Но уви, момчето падна от небето и махна си само сърцето.
Защото болката ужасна, макар и толкова прекрасна
ранява ти душата и те кара да търсиш пак мъглата,
там, където е самотата.
© Заразно Зло Всички права запазени