Ти не си човекът, който мислех, че си.

Разбито сърце събира останките си.

Аз не те оставям, оставяш ме ти.

Спомен - хубав, за твоето, старото ти.

Обичам илюзия, създало сърцето ми,

че приказки реалност някаква били.

Отново припадам пред моето глупаво аз,

обичам, обичах, отказа се ти от нас,

Огледало на твоята грешка съм аз,

остави се ти слепота в екстаз.

Зрееща болка се шири като в джаз,

изкарвам поквара, бълвана от раз.

Не си човекът, който мислех, че си ти.

Обърна светът ми, останах без очи.

Кое е вярно? Сърце, ум - крещи!

И пак сама останах, уви, уви...