В белотата
Навън е сняг и бяло е, и бяло...
Под преспите полето тихо спи.
Покрито е със бяло одеяло.
Небето, Боже, слънцето изпи.
И в мен- в душата- бяла пряспа има.
И в мен кръвта ми вече побеля.
Налегна ме и мене бяла зима...
Гласът пресипна и надебеля.
Сърцето с бяла мъка е залято
и мръзне вече мъжката ми кръв.
Сънувам вечер жарещото лято
и се събуждам всяка сутрин пръв.
И чакам слънцето да ме огрее,
и този сняг във мен да се стопи.
Навънка пролетта да се засмее
и всяко стръкче да се разцъфти.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никола Апостолов Всички права запазени
