В илюзиите на своето достойнство
В разпилените прашинки на времето,
в изгубените части на съня,
носейки на плещите бремето,
сбогом казвам без глас на любовта...
В отминалите, забравени мигове,
превърнати в кални лъжи,
изгубили са се красивите спомени,
стопени в някогашните, отминали вече
мечти...
И забързана по пътя на мислите,
подминавам спирките на любовта,
устремена уж към своето достойнство,
забравям за онази красота,
която казват била всичко във света...
И потъвам в безразличието...
подминавам и мечти, и хора,
скривам се в измислено приличие,
търсейки единствено у себе си упора!
И с няма гордост вдигам отмаляла глава...
заблуждавайки се, че в
илюзиите на своето достойнство
скривам онова, светло - нареченото чувство -
ЛЮБОВТА!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
