В коловоза на дъжда
Нощта е тънка струна,
след последния акорд се къса.
Дори не беше пълнолунна,
не носеше и своята си дръзкост.
Дойде след залеза, мълчейки.
Незабележимо се уви
навън, около дървото старо.
Небрежно гледайки, почти
зави звездите с одеало.
И тъмното и стана страшно,
а сенките и разкривени.
Дъждът единствен и безстрашен,
изцеждаше небесните ù вени.
В такава нощ студени тръпки,
проправят пътища, пълзейки.
Усещат се дъждовните им стъпки,
които по стъклото стичат се сълзейки.
И всяко взиране за огън
чертае догорели пепелища.
Да си поплачеш става невъзможно,
нощта те нищи, нищи.
На зазоряване прекъсната струна
забива се във погледа – кама.
А утринта притихнала, бездумна
поема в коловоза на дъжда.
Сама сълза…
© Ани Монева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Красиво е! Поздрав, Ани!
-
Нека следващото взиране за огън, да донесе сълза. Сълза от радост и надежда...
Поздравче за прекрасния стих! -
Много хубав и образен стих! Поздрави и от мен!
-
Мисля, че открих от кого мога да се уча тук.
Нежност и самота, преплетени в едно. Финалът е страхотен...
Поздрави, Ани!
-
Много добре описана мокра самота!
Поздравления! -
Благодаря на всички, спрели се на страничката ми!
-
Пренесе ме в твоята тъжна дъждовна нощ, Ани!
Усетих я.
Благодаря ти!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
