В коловоза на дъжда
Нощта е тънка струна,
след последния акорд се къса.
Дори не беше пълнолунна,
не носеше и своята си дръзкост.
Дойде след залеза, мълчейки.
Незабележимо се уви
навън, около дървото старо.
Небрежно гледайки, почти
зави звездите с одеало.
И тъмното и стана страшно,
а сенките и разкривени.
Дъждът единствен и безстрашен,
изцеждаше небесните ù вени.
В такава нощ студени тръпки,
проправят пътища, пълзейки.
Усещат се дъждовните им стъпки,
които по стъклото стичат се сълзейки.
И всяко взиране за огън
чертае догорели пепелища.
Да си поплачеш става невъзможно,
нощта те нищи, нищи.
На зазоряване прекъсната струна
забива се във погледа – кама.
А утринта притихнала, бездумна
поема в коловоза на дъжда.
Сама сълза…
© Ани Монева All rights reserved.
