В коридата на залеза
Пленен от хоризонта, се усмихваш
на миналото - някогашно настояще.
Пулсират още вените с напев излишен.
Сърцето носталгично го изпраща...
Нима не е красиво тихо да умираш,
да съзерцаваш бившата си радост,
зад куклите на детството да скриваш
вълшебството на всичко най-изящно...?
Сега си призракът от бъдеще навлязло
на равнината в кривогледата усмивка.
Неравно дишаш и с изтекла давност
в морето на въздишките поникваш...
И нереалното сребристо те извежда -
вълна самотна в прилива на дните.
В коридата на залеза кълни надежда,
прободена от пиките безбройни на лъчите.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
