В края на лятото
Със замах небето скъса свойта огърлица,
пръснаха се капки дъжд, безброй мъниста.
Облаци разперили криле на птица,
обсипани с яхонти, в цвят на гълъбица.
Разстилат залезите кървави рубини,
блестят в искри от пламъчета живи.
След жътва, по земя оставена в руини,
огньове палят като в табора на бедуини.
Смълчана е пръстта и още топла,
синурите приютяват закъсняла пролет.
Разхожда се мъглата във прозрачна роба,
пристъпя нежно и прегръща свойта рожба.
Земята уморена, от залеза отпива,
притворила очи, унесена от тишината.
Във люлката на есента заспива,
зимата... в завивка пухена ще я завива.
И когато пак очите си отвори...
ще бъде пролет, снеговете ще я хранят.
Изгревът... усмихнато ще и говори...
че е време, плодородни длани да разтвори.
21.09.2021г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Теодора Атанасова Всички права запазени
