В мен отекваш
Под кожата ми неизбежно впита,
и бомба атомна не би могла да те отмести,
и с всяка глътка, с всеки литър,
с кръвта ми алена се смесваш,
и как ли бих могъл да те измъкна,
като по-дълбоко те засявам,
отминала си, вече мътна,
а за теб да мисля продължавам,
продължаваш да изпълваш дните,
но не със блясък, а със ехо,
отекваш някъде навътре,
в ума ли си, или в сърцето?
И как след толкова години,
оставаш в мене толкоз прясна,
криеш се в душевните ми дълбини,
и в нощите изплуваш с крясък,
разпукваш с образа си мисълта ми,
и немощна към тебе я притегляш,
и нищо друго не остава,
освен следата ти да следвам,
а тя отвежда ме обратно,
в един живот изтлял отдавна,
и става във гърди ми хладно,
и толкова ми прималява,
а ти не спираш да ме влачиш,
дорде не сепна се, въздъхна,
и сън от уморените клепачи,
във тъмното със шум изхвръкне,
едва тогава ме оставяш,
и пак зариваш се навътре,
и мислите се сънено прозяват,
в съзнаниeто ми, дорде се съмне.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деян Димитров Всички права запазени
Браво!
