Комари не плашат ме сега,

хапят повече сините очи,

душата празна е сега,

няма го дъха вълшебен тук до мен.

В съня ми желая да те срещна пак,

с длан да докосна кестенявите коси,

пак в жарава да се къпя

и миг след миг сърцето ти да слушам.

Още споменът изгаря ме отвътре,

нежното докосване,

шепотът на тъмен силует,

просната до мен,  затаила дъх.

Сгушена в леглото,

легнала на мойто рамо,

сякаш искаш да ми кажеш нещо,

но мракът твърде черен е. Мълчиш.

С пръст вълшебен притваряш моите уста,

а после

с устни сочни, жадни,

впиваш се в душата ми кървяща.

Разбиваш каменна обвивка,

сега сърцето ми свободно пее,

но в окови от любов,

сила нямам оковите да счупя, а може би не искам.

Сега те няма,

в мрака черен изчезна ти,

погълна те скърцаща врата

и светлината в сърцето ми угасна.

А възглавницата празна,

неприветлива, корава,

чака те,

не проумявайки ЗАЩО ТЕ НЯМА.