Уморих се да показвам,
да те тласкам по плочките напред,
да създавам от нищото твоя куплет,
а ти да пееш колко още искаш.
Да стискаш в ръката си козове, които са побелели,
чакащи времето си, което никога да не идва,
защото моето време не ти струва нищо.
Харчиш ме, даваш парчета от мен на когото страда,
а аз - трябва...
Трябва да гълтам мълчанието, глупостта ти, незнанието...
Защо? Изкривих се, заприличах на патерица, на бастун...
Вдървих се от ползване, изтърка ми се лакираното...
Блокираното от мен няма тяга, не може само да избие
и гние, за да лакира теб, да те украсява, да ти дава стойност, която нямаш.
Уморих се да наказвам...
Всички мои желания са събрани в пакетче и пратени като колет, но без марка,
без адрес... За никъде.
А колко пъти бях там не ме питай. Залитам и стъпвам на пътя, който води там.
Ей там, при онези старите спомени, гонени от реалното и сънуваното.
И счупените чаши, от които пия щастие са си там, с острите си ръбове,
готови да се впият в плътта ми, да ме наранят, да се напият с кръв.
А аз дали съм готов да утолявам жаждата?
Да съм трезор на чужди усмивки и лични сълзи.
Боли!
И няма да ме попита някой - "От какво са белезите?"...
Ще пита - "Може ли да ти направя още един?".
Може!
Но аз дали ще дам...
Капан.
"Щрак" и се забиват зъбите, късат месо, правят ме затворник.
Свободен да бъде там за всички, да им дописва точките, запетайките, срички...
За да не бъде Не-то - "Не", а да му сложа "Не, но...".
Да, но ми омръзна, замръзнах, свих се в себе си...
Заприличах на охлюв, който носи багажа на всички на гърба си...
Радикулитно пречупен, нагънат, спънат в мрачни картини.
Прости ми!
Тръгвам си, отивам към себе си. Една дълго заобикаляна среща с истината.
Ако имам две ризи, аз ще реша на кого да дам едната, сърцето, душата,
гласа си, мнението или сълзата.
Аз!
Може би сантиметрите пред носа ти не стигат, за да видиш очите ми, но те са празни за миналото,
пълни за предстоящето, любопитни за новото.
Здравей, свят!
В началото бе словото...