Уморих се да показвам,
да те тласкам по плочките напред,
да създавам от нищото твоя куплет,
а ти да пееш колко още искаш.
Да стискаш в ръката си козове, които са побелели,
чакащи времето си, което никога да не идва,
защото моето време не ти струва нищо.
Харчиш ме, даваш парчета от мен на когото страда,
а аз - трябва...
Трябва да гълтам мълчанието, глупостта ти, незнанието...
Защо? Изкривих се, заприличах на патерица, на бастун...
Вдървих се от ползване, изтърка ми се лакираното... ...