В оковите на времето
Накъсаха се нишките на дните ми,
като въздишки в шепите на вятъра,
целунати, преди да бъдат питани,
и непогалени на прага за Оттатък.
По бръчките на белите ми спомени,
притихнали във кръвните ми клетки,
се сплитат непоканени и гонени
слънца-усмивки и луни от клетви.
Пожарно гонят се сега секундите
в решетките на мимолетни мисли
и падат звънко - есенно прокудени,
умират сънно - пролетни и чисти.
. . .
Да, знам, че дълго още ще ме няма!
Ще разговарям милостив с капчуците,
възлюбили зова на океана,
и ще нахраня със усмивки птиците.
По пътя някъде ще се здрависам
с поредната извивка на сезоните,
като с жена, със натежали истини,
като с луна, покълнала във клоните
през слепите зеници на годините.
Ще чакам кротко своето завръщане,
макар и никой, и макар без име.
А портите жестоко са затръшнати!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Владимир Владимиров Всички права запазени
