В ръцете ти нощувах...
В ръцете ти нощувах... Като в къща.
Замръква във очите ми измама.
Ти сутрин педантично се завръщаш
в живота си. Където мен ме няма.
И дните ти, рутинно обичайни,
се нижат... Като ситна броеница.
В която черните зърна са тайна,
заровена в гнездо на лятна птица.
А белите зърна... Това са дните.
Онези, във които мен ме няма...
Тогава съм на лятото в сълзите,
заровила лице във мокра слама...
Но есента очите си изплака!
Прегърби се. На зима заприлича.
По-дрипава от мене - броди в мрака...
Такава есен - как да я обичаш?!
Такава есен... скита из полята.
Мърсува вятър с голото й тяло.
А тя - без свян, притворно, се намята
със скъсано дъждовно одеяло.
От праг на праг се спира... Да поплаче.
На просякиня някаква прилича.
Да, ти си толкова добър, обаче...
Такава есен - как да я обичаш!
Такава есен е като... въздишка,
която ничии ръце не сгрява...
Дори не мога да ти я опиша!
Такава есен просто... се забравя!
Върни се там! В живота си. Където
не съм живяла... Но си ме сънувал.
Домът е там, където е... сърцето.
Аз... за това... в ръцете ти нощувах.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гълъбина Митева Всички права запазени
