В сезоните на минали животи
Дърветата се връщаха насън
във времето, в което бяха птици.
И можеха с криле да скрият слънцето
и залюлеят клоните и жиците.
Да съберат в единствено гнездо
желание за нежност и разбиране.
Да пренесат любов от клон на клон
и щом задуха болката да литнат...
Дърветата се връщаха насън
във времето, в което бяха хора
И имаха възможност да грешат,
и имаха възможност да говорят,
и да избират със очи или с ръка
къде да гледат и с кого да спорят...
Как да мълчат. И колко да очакват
от другите . От себе си дори...
Да се усмихват. И да се разплакват
когато във сърцето натежи...
Дърветата се връщаха на сън
в сезоните на минали животи.
Пристигаха с нозе, с криле си тръгваха
разлистваха слова и птичи ноти.
А с утрото към слънцето протягат
измокрените от росата клони...
Умее да се движи само сянката им
пълзи на запад тръгвайки от корена.
Не се откъсва. Няма собствен цвят.
И всеки облак може да я смачка.
Когато вечерта се спусне мрак
потъва като звук във тишината...
..
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дочка Василева Всички права запазени
