В шкафчето

Оставих си сърцето преди време,

там, в шкафчето да дреме.

В свят жесток е безполезно то.

И захвърлих трепета на тленното.

Забравих даже, че е още там.

Без сърце живеех. Тих. И сам.

Не чувствах болка. Нито радост.

Не усещах ни страдание, ни ярост.

Бях недосегаем за емоции тогава.

Без сърце душата е така корава.

Всичко можеш лесно да простиш,

безмилостни тревоги да спестиш.

Но видях едно дете да се задъхва,

толкова, че устата му пресъхва.

Уплашено то към мен да гледа,

докато настръхва кожата му бледа.

И осъзнах в какво съм се превърнал.

Как мракът тих ме е обгърнал.

Детето беше онзи светъл лъч

пробил стената ми от яд и жлъч.

В този миг шкафчето подскочи,

сякаш искаше да ми посочи,

че съм забравил нещо важно там

и шанс последен трябва да му дам.

Отворих чекмеджето предпазливо,

знаех - това сърце е още живо,

бие силно, дори заточено в мрака

и като мен часът си тихо чака.

Понечих аз към него да посегна,

а то усмихна се и ме погледна.

Разбрах - когато няма го сърцето

от един живот е всичко взето.

Затова, моля, дръжте си сърцата.

Нека си бият точно по местата.

Не ги гонете на място неизвестно,

защото така ви е най-лесно.....

Всеки трепет на сърцето е вселена.

Живот дарява то през всяка вена.

Да чувстваш е дар от Боговете.

Моля ви, сърца за другите бъдете!