Потънала  в уюта на нощта,

препъната, захвърлена и няма,

и без да питаш на каква цена,

отваряш в себе си поредна рана!

Пътуваш с белите мечти,

красиви светове откриваш,

а раната в гърдите те гори

и мястото за нея не намираш!

Желания, копнежи и мечти,

подмамени, подритнати, нечути,

промъкват се из мозъчни ъгли,

издъхващи, преминали в минути...

И като стар, добър приятел е града,

притихнал, ням, разголен,  вековечен,

прегръща те, потапяш се в нега,

за теб остава той, нали е вечен!

И само бледата луна

като съдница нямо те поглежда,

напомня ти за твоята мечта

и носи ти поредната Надежда!...

19.07.2008