На 23 .07 се навършват 78 години от разстрела на един голям български поет - Никола Вапцаров. Да си поет не е достатъчно да редиш стихове. По-важно е какво казваш с тях. А още по-важно е да вярваш в казаното. А най-важното е – да превърнеш думите си в дело.
„Голяма работа!” – ще възкликне българския гражданин докато гледа протестите за оставка на мафията, Бойко Борисов с торбата с милиардите или някой мач на Левски или ЦСКА – „Някаква си годишнина от смъртта на някакъв си комунистически поет!”
Ще те разочаровам, гражданино, макар че е убит заради комунистически идеали, а и заради комунистически интриги, поетът никога не е бил член на въпросната партия. Симпатизант, идеалист, мечтател за нов по-добър живот, той става жертва на своето време. Ала стиховете му – самобитни, неканонични, но ярки и запомнящи се със своята духовна чистота остават за да ни напомнят, че няма кой да изгради по-доброто битие, ако ние самите не го сторим.
Поклон пред паметта му!
Д.Г.
ГАДАТЕЛ
Никола Вапцаров
Ти втренчено се взираш във ръката.
И казваш, че не ще съм дълго жив.
Отпускаш я и гледаш мълчалив.
Доловил смътно някаква загадка
“Да, да, не виждаш ли - те тука се пресичат.
И ясно сплитат смъртния ти кръст.
Куршум за някаква незнайна гадна мъст.
Предричат смърт те - твоята прокоба”
И аз те гледам с страх фалшив.
Защо ли мил ми ставаш някак си безмерно.
И ако знам, че всичко туй е верно.
О, колко щях да съм щастлив.
ВАПЦАРОВУ
Ех, Друже… Мърцина си отиде ти!
И сбъдна се на твоя стих прокобата –
метежни бури и борби подмолни
да изкопаят гроба ти...
Историята - съдница безстрастно
избира своите герои –
чеда все най-добри на майки жални
във дни размирни и печални,
когато
геройството с живота се заплаща
Такова беше времето ти. Безпощадна
война вилнееше навред,
моторите ръмжаха ядно
и с вой се втурваха напред –
метал с метал, таран с тарана
се вкопчваха във схватка глуха
Що значи тук един човек,
един мечтател и поет,
погубен в общата разруха !...
Ти сам избра
да се превърнеш в пепел
във битката за бъдеще и хлеб.
Умря – но вярваше че утре, че след теб
живот ще дойде друг –
по-нов, по-светъл! …
Отмина бурята. След нея други
порои и вихрушки пак вилняха…
И много хора пак курбан станАха
на нови идоли и нови фарисеи.
И до колени в кръв умряха идеалите.
Полека-лека избледняха
химерите за равенство и братство.
И неусетно, много бавно някак си
в сърцата избуя
бездушие и алчност за богатство…
Това е друже. Светът сега е друг,
навярно е по-зрял и мъдър.
Ала и днес се питаме: Това ли е
животът който чакахме? Защото
народът пак е беден, хлябът – чер,
денят ни пак е сив, студен и мрачен.
И много тръгнаха да търсят хляб
далеч. Отлитнаха надеждите. И пак
напира злобата в сърцата ни…
А ти? Кому си нужен днес?
И твойте стихове чете ли някой?!
***
Историята - свидетелка извечна
във пожълтелите си страници
навярно е записала:
„Живя
един човек, един огняр,
един поет-мечтател,
и който с вяра в доброто и човеците
за тях умря.”
Навярно…
Д.Г.
© Димитър Ганев Всички права запазени
Хубаво е когато един автор получи някаква съпричастност от читателите. Димо Райков цитирайки Умберто Еко казваше че „един писател е истински, когато успее да трогне читателя и да предизвика сълза у него”. Аз не съм Димо Райков, а поглеждайки към Умберто Еко съм просто „един анонимен никой” но ми се ще това което съм написал да предизвика поне малко размисъл у четящия. Защото това е и смисълът на всяко послание, което публикувайки отправяме към другите. Дано пък наистина да има смисъл…
Д.Г.