А беше вчера.

От вицове и смях,

живяха хората без вера.

И аз тогава бях.

И всеки шепнеше.

От неподвижност

по нас поквара лепнеше.

Не за свобода,

сега за ред

мечтаят тези хора.

И демокрацията

се скита заслепена,

куцука шумно без опора,

намръщена и уморена.

Но тези хора

с носталгията лягат още -

и едностранчива,

и изкривена -

в милицията, когато биха,

нощта им беше пуста,

беше много тиха.

Вървят и викат ядно,

въртят се като в клетка,

оглеждат се на гладно.

Кой плаща тази сметка?

И вместо сигурност

и предвидимост

един след друг мандати

и промяна.

В житейска обозримост

и малкото не им остана.

Площадите за свобода

потънаха безмълвно в прах.

А тези хора пяха песента.

И аз тогава бях.

Не беше ли това химера?

Но вече стана вчера.