Вдишах тишина с благодарност
Душата ми притихна. Тишина.
Дори словата някъде се скриха.
Като пред буря, вятърът замря,
а птиците в гнездата се смириха.
И толкова бе тихо, че едва
дочувах всеки удар на сърцето.
Отмерваше то, с пулса на сърна,
желанието, скрито в битието.
Внезапен гръм. Избухна зарево.
Обля ме не стихийно, осъзнато.
Страстта, до днеска свита на кълбо,
разплете се, взриви ме без остатък.
Изрече свидни думи за съдба,
за заедност, за сливане в безкрайност.
Душа с душа се сляха на мига.
И вдишах тишина със благодарност.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Мезева Всички права запазени
