Видимо съм тук,

но всъщност съм далече.

Тялото ми е алиби,

рее се душата.

Свири до ухото ми свиреца,

ехото се слива с необята.

Жадна като риба край морето,

чакам отливът да ме приеме.

Глътка дъх и пясъкът се стеле,

миг и вечност, и безвремие.

Видимо съм тук,

но всъщност съм незрима.

Слово от любов е светлината.

Стиховете ми напират,

стигат до ръба на тишината.

Най-дълбокото е всъщност

най-високо.

Знаят го и птици, и човеци.

Бродя нощем и безкрила

в петте посоки на сърцето.