Вдъхновение
Видимо съм тук,
но всъщност съм далече.
Тялото ми е алиби,
рее се душата.
Свири до ухото ми свиреца,
ехото се слива с необята.
Жадна като риба край морето,
чакам отливът да ме приеме.
Глътка дъх и пясъкът се стеле,
миг и вечност, и безвремие.
Видимо съм тук,
но всъщност съм незрима.
Слово от любов е светлината.
Стиховете ми напират,
стигат до ръба на тишината.
Най-дълбокото е всъщност
най-високо.
Знаят го и птици, и човеци.
Бродя нощем и безкрила
в петте посоки на сърцето.
© Христина Комаревска All rights reserved.
