Вдъхновение

Седя спокоен и гледам в точка.

На делата дал съм им отсрочка.

Ако има нещо да се върши днес,

нека да отиде на друг адрес!

И ме обзема силно вдъхновение.

Казвам си, нека е стихотворение.

Започвам, и не мога да престана,

от рими вече дъх не ми остана.

Глася го да е написано лирично,

а се получава някак неприлично.

Мозъкът заспал искам да събудя,

но успешно друго ще възбудя.

Опитвам се да съм мелодичен,

но излиза всеки стих различен.

Сложа там някоя игрива дума,

тогава как разтяга се локума!

Старая се да е поне възпитано,

обаче идва малко унизително.

На стиха, съдържащ три обиди

и простакът гордо ще завиди.

Обзет от това противоречие,

смирено търся мнението нечие,

как мога все така да бъркам

и после изумен очи да търкам.

Разчитам аз на чуждо мнение,

но не намирам там спасение.

Едно им казвам с думи прости

и неусетно сам съм си на гости.

Отказвам се повече да пиша.

Ще си потърся вече друга ниша.

Вместо с римите да си играя,

ще опитам себе си да разгадая.