Вечерна роза
Вечерна роза е скръбта ми, а залезът е купа с мед.
Дъждът оглозга много рано ръждивия му слънчоглед.
Нахрани косовете гладни, сред врява, шум и суета.
След тяхната оргия бавно валяха нежност и пера.
Прегракнали от сладост сива, щурците пиха до среднощ
от лятото по халба пиво. Подхвърлиха ми лунен грош,
по хълбока планински звъннал, потънал в тъмното дере
и разпилял оттатък хълма първи есенните цветове.
Стана тихо. Като в черква припламваха едва звездици.
С боси сламени крачета шляпаха в нощта тревици,
втъкваха в косите златни от август дръзките пожари,
ухание на издоено мляко, канела с прегоряла захар,
на сухото сено покоя и писъка на детелината...
... И само знаех, че съм твоя, че неизбежно иде зимата...
... Но двама бяхме. Под небето. Без помисъл за ново утре.
И беше хубаво и светло, опияняващо и чудно.
Люби ме! Жадно! Ненаситно! Не спирай да изтляваш в мене.
Шумяща в тревните езици, вълната приливна да стене,
талазите й да прииждат гневни, обсебващи издъно мрака,
тъй както сякаш за последно...
И ако може – утрото да чака!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
