Вечният път
От спомен за ромон и хора велики,
неписани рими издигнаха флаг.
Дали са останали скрити зад мрак,
под удара сляп на камшика?
Присвиха очите на кожата в плач.
Викът се разля и събори небето…
Мигът онемя, но оспори момчето
в полето на пурпурен здрач…
Отгоре се спусна в премяна изкусна
спасител на рими, облякъл морал.
Умиращо чувство му даде сигнал:
„Изстреляй добро и ни пускай!“…
Веригите скъса – пое ги на гръб.
Лицата покри ги с изцапан воал.
Сърцата отпусна в сиротен чувал,
и пламенно тръгна по вечния път...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Драганов Всички права запазени
В написания от мен коментар не споменавам, че съм „супер и няма накъде“. Това никак не е така и аз го зная добре. Нека все пак подложим думата „самодостатъчен“ на лек анализ, за да не се получават мисловни недоразумения. Според информация, предложена в интернет, самодостатъчност – „това е, когато се чувстваш добре сам със себе си и не се страхуваш от самотата. Когато всичко важно за теб е в теб, когато можеш да правиш всичко без другите.“ Не зная с какво те провокирах да ме наречеш такъв, но приемам и уважавам мнението ти, макар и то да няма нищо общо с живота на човека, когото визираш. 
