Верую
на Хамлет
Човек да си, или негодник?
Това въпросът е без време.
Добро и зло - двуостра пика
пронизва вечната дилема,
а на живота бясната река
с водите си върти ме като камък,
захвърля ме със удари в брега,
но бляновете ми издигат замък.
Загубих много, или пък спечелих,
отгризнах своето парче земя...
В душата си аз пламъка заселих
и в океан от обич все горя...
Играх и шах – в дъската на живота
свистеше конски тропот с моя впряг...
Разбрах, че в мен е кръстът и Голгота,
видях сълзи отронени, видях и мрак.
И мислех... в битка ако падна,
дали е лесно - просто да умра? -
но днес съм стъпил в стремената
надеждата да подлудя...
Дали грехът ми доста натежава? -
човек съм аз, роден да се каля...
Дали безсмъртието наближава...
за смъртните в дуела със страха?
Навярно Бог отгоре всичко вижда
и в мисли ми чертае земен път,
дори тъма да почне да приижда,
нозете ми са кремъци – искрят...
и клони дa ме удрят през лицето,
да ме догонват кучета със вой,
до кръв притиснал острието -
ще срещам трудности безброй...
Ще браня на мечтите си крилете,
защото всеки ден ми се лети -
болят ме от товара раменете,
ала в душата ми стомана ври...
Юмрукът ми е здраво стиснат
и векове от мигове роя,
гърбът ми – окован във истини
е броня... и съдбата си творя;
от порив ще засея обич жива,
от дума ще покълна чуден стих,
от радост ще разпъпя вишна дива
и ще усещам всеки повей тих.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Михаил Цветански Всички права запазени
