Вещицата, която искаш
Вещицата, която искаш
Когато вечеряш под бледа луна
и с нея поделяш сухари от време,
изгрявам добра и грижовна жена -
в чертичка на ирис в очи нажалени.
Уж пролетен май е събудил жита
и яркозелена цъфти тишината,
но хладен немее прагът в нощта,
гласът не е мой – стакато от радио.
В червеното вино се давят мечти,
мушици целуват студената чаша.
Петна по стената, витраж от реки,
хартиен човек, прогизнал от влага.
Една безподобна и няма тъга
обсебва те ничком и падаш под нея.
Любовно върти те на шиш, на пета,
не светиш, горчиш и ти идва да стенеш...
Тогава ще вляза, ще светна добра,
с очи от жарава, с коса разлетяна,
а в скута на рокля от ярка басма -
бели орехи нося да лекуваме рана...
Отхапи от ядеца, омагьосай дъха,
похлупи се в ръцете ми локви -
бяла обич дано да пореже душа,
черна страст да я върже без болка!
Тая нощ ще замеся в доба тъма
кръгла, корава и пареща пита.
Ще я вдигнем високо, като наша съдба,
да ни храни с любов без насита!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Златина Георгиева Всички права запазени
