Падналите рицари се връщат
сред боя, преродени в коне.
Влизат в схватките намръщени,
без да падат те на колене.
Призрачен кораб броди в морето,
наливат се дрипави скелети с ром,
дрезгав глас кълне боговете,
дявол превръща църквите в дом.
В нощта една ръка самотно
сред свят на свещ и тишина
отправя нежно своя зов:
- Помниш ли ме?
Виж, пред теб сега стоя.
Да. Не сънуваш. Истина е.
Ела в моя чуден свят.
Нищо аз не обещавам,
с дъгата само е богат.
Отвсякъде към нея заваляха
думи като летен дъжд.
За един бе тя кралица, за друг -
момиче в цъфналата ръж.
Странник върви по брега,
вълни го ритат в краката.
Предпочита той това,
вместо стъпкан на земята.
Търси по света пари,
за да купи алени платна.
Но в живота няма с кого
да премине под небесна дъга.
Защото обич цял живот е търсил,
но не заслужил ласкав взор.
- Отмъщение било е на съдбата.
- твърдят безспир звездите в хор.
Смъртта отдавна го обикна,
това било за него по-добре.
За любов понякога се срещат,
но не иска да го прибере.
Книга е купил за себе си
с място в Поле на тръстики.
Защо? Нали никъде няма
обич за господин Никой.
С перо богинята Маат
претегля човешки сърца
тя никому лек не раздава
срещу получена рана от обичта.
Учудени, чайките питат:
- Не пътува ли достатъчно след нас?
Какво ти трябва още?
Седни и почини си. Поне за час.
– Не мога. – отговаря. - Време нямам,
съдбата гони ме напред.
Момиче търся със сърце голямо
и с очите си да стапя лед.
Искам да ù подаря Амрит,
безгрижно ще играе с Аюдиха,
докато запалвам с обич свещи
и рисувам за нея триптих.
Изгрев се преражда в думи,
които е откърмила нощта.
Под дъга на кладата догаря
политнал кораб с алени платна.
А нейде на пустинен бряг,
под небе сапфирено-синьо,
океанът ласкаво завива
последния застрелян делфин.
© Вили Тодоров Всички права запазени