Светът е като пъстра тишина
зад маската която се е скрила.
Усмивките - потънали в мъгла,
която от сълза се е родила.
Но пъстрото не може да боли.
Невидимото може да се чувства.
Наученият вече да мълчи,
на ненаучения искрено съчувства.
Светът като камбаната е глух,
разкайването сякаш е нарочно.
Кому е нужен ек, щом има слух
да слуша пъстротата непорочна?
Сякаш в огледален панаир,
телата ни кривят се от умора.
Препълнена е масата за пир,
но само с дъвки, вафли и бонбони.
Въжето на живота се влече
и бавно се протрива по паважа.
Гризе го с зъби някакво зверче,
а бабичка с коса стои на стража.
© Валентин Йорданов Всички права запазени