Видяхте ли го? Луд... И мой...
С крилата си прикрива кръста
и носи си го ден след ден,
понякога в мъглата гъста
се губи пътят затъмнен,
отваря се и зло и сиво,
към пропаст мамещо небе.
И само светтъл стих - огниво,
с едно крило, но пак гребе,
от ручей нежен ромон син
и птича песен от дъбрави,
да му помогнат да забрави,
че тъжен е и нелюбим.
Открадва кратък сън от сови,
фенер светулков все държи,
да види хоризонти нови,
сред пропасти и сред лъжи.
И вярва, че незнайно как,
тя – любовта ; там я чака,
светлее кръстопътят в мрака,
с известен на малцина знак.
И пътят ѝ когато спира,
тя тихо казва си: Греша.
И в седемструнната си лира,
вградила обич и душа,
върви през камъни, коприва,
нозете – рани. Без покой.
Но знае тя къде отива.
Любов зад острия завой
седи, лицето нейно носи,
засипва всекиго с въпроси:
Видяхте ли го? Луд... И мой...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
