Вик
Денят се шмугна като плъх,
зад ъгъла завърна слисан,
нахапа залеза до кръв,
въздиха му обърна в писък.
Като мишена с бодната стрела
отсеченият клон се свлече.
И се търкулна капчица смола,
и с жива жар опали го небето.
А мракът с бинт от кадифе
превърза раната небрежно.
И рукна дъжд, един врабец
настръхнало подреждаше
тресчици, клечките, листата...
Дома му някой бе откраднал.
Озъбен като хищник вятър
фуча сърдит и безпощаден.
На заранта притихна изтощен,
изпра просторът калната си риза.
И го видях, избягало след плен,
как слънцето над покривите слиза,
как стича се в прашинка светлина
подобно златна пъпка на карфица,
и блясък подир блясък разпилява
в безред разпуснатите си къдрици.
То в шепите си стискаше без звук
едничко кехлибарено петаче,
в което – болка, свита до юмрук,
можа дървото само да изплаче!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
