Вина
Всяка дума смълчана, всяка спъната мисъл –
рожби несбъднати, неплатен кръвен данък...
И преглъщам на сухо дните си клисави,
нощем трупам във ляво грамада от камъни.
И не зная ръцете си, щом до тебе не стигат.
Как да помня очите си – ненапити герани?
И далече от мене любовта ми се скита,
и подхвърля по пътя трошици мълчание.
А гърдите ми – лунни подкови нестоплени,
а пък устните – два мака, от студ посинели...
И напразно замятам в дълбокото котва,
и не зная ще видя ли някога лъч във тунела.
И болят по гърба ми дълги дъждовни минути,
и отмиват следите ти, и ме галят измамно...
Аз те чакам в още светлия белег на утрото,
щом не дойдеш, първа ще хвърля по себе си камък.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Даниела Всички права запазени
