Вина
Всяка дума смълчана, всяка спъната мисъл –
рожби несбъднати, неплатен кръвен данък...
И преглъщам на сухо дните си клисави,
нощем трупам във ляво грамада от камъни.
И не зная ръцете си, щом до тебе не стигат.
Как да помня очите си – ненапити герани?
И далече от мене любовта ми се скита,
и подхвърля по пътя трошици мълчание.
А гърдите ми – лунни подкови нестоплени,
а пък устните – два мака, от студ посинели...
И напразно замятам в дълбокото котва,
и не зная ще видя ли някога лъч във тунела.
И болят по гърба ми дълги дъждовни минути,
и отмиват следите ти, и ме галят измамно...
Аз те чакам в още светлия белег на утрото,
щом не дойдеш, първа ще хвърля по себе си камък.
© Даниела All rights reserved.
