Вина
Не бе случайно, Аз го призовах -
с разцъфналите клони на душата ми,
(когато в ирисите му видях
онези белези от мъжка жажда).
Реших, че мога да го утеша -
бездънните му рани да лекувам.
( И кой да ме подсети, че греша,
че тъй не бива да се атакува?)
Но зарът беше хвърлен. Продължих.
А случаят довя попътен вятър.
Закърпвах чувствата, кроих и ших -
напук на писаното от съдбата.
Напук на всичко сбъркано у мен,
което с любовта ме разминава,
очаквах да се сбъдне онзи ден,
когато и ще вземам, и ще давам...
Очаквах - не дочаках. Празнина
остана помежду ни. Зейнал кратер.
Сега си тръгвам с гърбица вина,
че евтино заложих любовта си
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Ангелова Всички права запазени
