Вина
Болко моя, що режеш стомаха
и чернееш в зениците ядно,
пак загриза душата ми плаха,
не пожали плътта… Безпощадно
нокти впи в излинялата воля
за живот и за радост… И още
колко дни пак ще трябва да моля
и да прося взаимност среднощна?
Пак сме с теб подъл хищник и плячка,
а стомахът се свива в горчилка.
Неспособна съм даже на крачка
и сама си рисувам бесилка.
Сякаш знаем се с нея отдавна,
но не я назовавам по име:
"угризение", "срам", "своенравност“,
а пък може би "смърт"? Или "зима"?
И накрая, съвсем прозаично
ме притиска – о, още ли има?
Извинявай! Не, не, нищо лично…
Аз съм твойта вина. Посрещни ме...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламена Кръстева Всички права запазени
!
