Вина
Болко моя, що режеш стомаха
и чернееш в зениците ядно,
пак загриза душата ми плаха,
не пожали плътта… Безпощадно
нокти впи в излинялата воля
за живот и за радост… И още
колко дни пак ще трябва да моля
и да прося взаимност среднощна?
Пак сме с теб подъл хищник и плячка,
а стомахът се свива в горчилка.
Неспособна съм даже на крачка
и сама си рисувам бесилка.
Сякаш знаем се с нея отдавна,
но не я назовавам по име:
"угризение", "срам", "своенравност“,
а пък може би "смърт"? Или "зима"?
И накрая, съвсем прозаично
ме притиска – о, още ли има?
Извинявай! Не, не, нищо лично…
Аз съм твойта вина. Посрещни ме...
© Пламена Кръстева All rights reserved.
!
