Вината на поетите
Човека от рождение, наивен
расте във този свят нечистоплътен.
Живее му се дълго и щастливо
в самотното и тромаво безпътие...
Тъй свикнал на лъжата си, цинична
и думи, вместо трепнещи ръце -
човека е забравил да обича,
но помни как плътта да съблече...
А времето отдавна не говори.
Мълчи във своя ритъм и посока.
Повлича във забвение любовите
и тяхната пословична жестокост.
Аз знам, че си затваряте очите,
макар така, отглеждайки химери
с усещане за полет на мечтите
пропадате все повече от вчера...
Уви, да си посееш скептицизъм
е някак си реално до възможност.
Човека бърка вяра с оптимизъм
и даровете за душа, със ползата...
Но нека са виновни вам поетите,
затънали в мастилени прозрения,
че щастието виждат само слепите,
а зрящите... след свойто погребение.
Стихопат.
© Данаил Антонов
23.06.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
