Човека от рождение, наивен
расте във този свят нечистоплътен.
Живее му се дълго и щастливо 
в самотното и тромаво безпътие...
Тъй свикнал на лъжата си, цинична
и думи, вместо трепнещи ръце - 
човека е забравил да обича, 
но помни как плътта да съблече... 
А времето отдавна не говори. 
Мълчи във своя ритъм и посока. 
Повлича във забвение любовите
и тяхната пословична жестокост. 
Аз знам, че си затваряте очите, 
макар така, отглеждайки химери 
с усещане за полет на мечтите 
пропадате все повече от вчера... 
Уви, да си посееш скептицизъм 
е някак си реално до възможност. 
Човека бърка вяра с оптимизъм 
и даровете за душа, със ползата... 
Но нека са виновни вам поетите, 
затънали в мастилени прозрения, 
че щастието виждат само слепите, 
а зрящите... след свойто погребение.

Стихопат. 
© Данаил Антонов 
23.06.2023