Разтвори шубрака на тъмните мисли луната

и с джобното ножче задялка стрели,

че още с първите сънища почва войната,

а непосилно е да не отвърнеш, когато боли.

Скрит под бетони от страх

чакам щурма в душата пленена да свърши,

изпразнила своите автомати от смях

моето знаме опита да скърши.

Блика кръвта на раненото бъдеще,

не стига на днешната супа тънкия бинт

да увие ръцете, очите, небесната чума

 и на любовната машина строшения винт.

Знам, че загубих войната, още след първия камък

строшил на парчета наивния плътски капан,

но скочих по момчешки с дървена пушка в играта

да гоня заека в мекия топъл юрган.

Залисан в дъха ти попаднах в гората

в лисичата дупка да търся храна,

 гонех от мислите ти черното ято

дошло да ни покаже, какво е жена.

И почнах да хвърлям наред и да чупя

незнаещ търпение, неискащ да става голям,

 свободата ти земноводна се опитах да купя

с жалкия опит да бъда честен и прям.

Започнаха мините скрити

една по една да гърмят между нас,

месата ни отчаяни и впити

изсмукаха на надеждата изветрелия запас.

Битката пак ще привърши,

ще седнем ранени край масата пак,

ще подпрем изморените мърши

с първокласни билети за нощния влак.