Влакът

Да можех с влак през равното поле

да бягам от проблеми свои разни!

Към хоризонта слънчо е поел,

с лъчи пронизал е купето празно.

Ще съзерцавам и ще бъда зен,

ще позабравя тягостни въпроси –

моменти колко щастие съм взел,

в сърцето ценности дали съм носил,

познах ли истински успех и крах

и що за път подире ще оставя –

забъркан лабиринт, космичен прах...

... И на тревите арфата припява...

В сребристо-лунен монохром, с воал

нощта таз мисъл с мене ще изстрада –

Спартак че родният ми край е дал

(ни меч, ни глас издигал съм за правда),

Орфей че с лирата си пял е там,

а аз – банален, с неизпята песен.

И суициден ген във паметта

ме кара да забравя откъде съм.

Пристигам сутрин, изтрезнял почти,

със полунощна четина набола.

И сочат над забравени мечти

весталките със палците надолу.