Вместо прошка
Смъртта не споменавай и веднъж
пред онзи, който всеки ден умира.
Родината ми е нашир и длъж.
Триъгълният камък на Всемира.
Възнесоха се дивите ята
на моите възторзи и полека
насън дори престанах да летя,
сърцето ми, без повод, да омеква.
Уж избуяват първите треви,
но нищо в този свят не се повтаря -
в браздата на приятелствата, виж:
по-рехави са кълновете вяра.
Предизвестени, загубите спят -
на всеки страх разгулните фетиши.
Възтясна се оказва тази плът
и всички нейни искове - излишни.
Ако се срещнат нашите души
все някога, с надежда съм голяма:
да ви помахам палаво с уши,
тъй както правят зайците на мама.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
...понякога...само понякога крадешком те четях, но ...си мълчах...
Поздрави!
