Вместо утринна изповед...
Отхапах пак от странния си сън,
и дълго бях в космична необятност,
събудена от светъл страстен звън,
сърцето ми потрепна с непонятност.
И пак забързах в този коловоз,
отвеждащ ме към теб и ветровете,
а във ума ми все един въпрос -
дали и ти вървиш към бреговете,
на общата ни чакана земя,
забравена във края на небето,
където властват други правила,
заключени в прибоя на морето.
Усещам те и ти натам вървиш
и чакаш оня миг, за да ме срещнеш,
през времето неистово туптиш
и някак си безгласно пак ми шепнеш,
че още си във моя страстен плен,
побрал безвремието в своята зеница
и твоя дъх от моя дъх спасен,
е пак вълшебна бойна единица.
Прегръщаш ме невидимо с тъга
и всяко разстояние стопяваш,
във огъня на общата съдба,
от песен пак магична ме създаваш.
Ний пак сме двама слети във едно -
невидимия страж на световете,
а древното ни каменно стъбло,
превръща във усмивка страховете.
Не е далече звездния ни час,
когато пак крилете ще разперим,
към силата стаена вътре в нас,
ний пътя си отново ще намерим.
И всичко ще се случи като стон,
отронен от вселенската матрица
и в неговия цветен полутон,
ще се отвори не една вратица,
към стария изгубен Рай
и птиците от нашите копнежи,
отново във свободния безкрай,
ще се досбъднат нашите стремежи.
И всички неизречени мечти,
забравените атомни посоки,
ще ни завърнат в нашето Преди,
при извори вълшебни и дълбоки.
17.12.2017г.
Елица
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Георгиева Всички права запазени
