Внезапна среща

Колежке мила и добра,
Прекрасен ще е днес деня
Задето се присъедини
Ти към колектива ни.

Пристигна в офиса ни днес,
Пътувала от надалеч,
И макар съвсем сама -
Разби всеобщата тъга.

Усмивки даваше навред
И заразяваше наред
Със шеги и със веселие
И страхотно настроение.

Поздравяваше с очи
(Как блясъка от тях струи...)
И естествения в тебе плам
Предаде го на всички нам.

(
    Но и идея нямаш си
    Как денят се промени
    За колегата пред теб -
    Творящият сега поет.

    На живо се оказа, че
    Хубавото ти лице
    Надмина то по красота
    На мен очакванията.

    А щом и днеска, час по час,
    Твоят най-вълшебен глас
    Аз усещах - то без жал
    Друго тук не бих желал!
)

* * *

От сутринта (да видиш ти)
Работата заспори
След което ‘почнаха
Срещите ни не една.

На тях дискусии да водим,
Всичко ний да изговорим.
Но уви … че радостта …
Твърде кратка беше тя!

Ето: шефката отново
Ни нахока тъй сурово
Дето срока изтървахме,
Да го спазим не можахме.

Даже тръгна да подяжда,
С тебе тя да се заяжда
Но аз намесих се веднага
От гнева да те спасявам.

(
    Съжалих те на мига,
    Че точно този ден избра
    Офиса да посетиш -
    А не във къщи да седиш.

    Но и в същото туй време,
    Приковал очи във тебе,
    Обзе ме силно радостта
    Да съм с тебе тук, сега.

    Не мога да повярвам как
    Със твоя весел звънък смях
    Целият ме разведри
    И напълно заплени …
)

* * *

Настана време за обяд
И целият ни весел впряг
Към ресторанта се отправи,
Глада поне да пооправи.

Със остроумните шеги
Явно бе успяла ти
Настроението мрачно
Да навреш във кътче тясно.

Дойде ред, поръча си
И отправи тез’ очи
Във очакване към мене …
Подала ми меню да взема,

Очаквайки да избера,
Какво да хапна да реша …
Че другите стоят и чакат,
Погледи към нас отправят ...

(
    А аз … с напълно празен поглед
    Се оказах неподготвен …
    И най-разсеян, за беда,
    Когато срещу теб седя.

    Не можа за миг поне
    Мисълта ми да се спре …
    Явно тъй ще е до края
    Сякаш съм попаднал в рая …

    Все за тебе мисля си
    И как обзела си ме ти!
    От сутринта до този час
    По тебе се прехласнах аз …
)

* * *

Всички хапнахме добре
И вече трудно време е
Бодри ние да стоим -
Ще трябва доза кофеин.

Затуй във офиса просторен
Връща се екипа строен
И поема на мига
Към кафемашината.

Там, пред нея, се червиш
И ведро ми благодариш
Че успял съм сутринта
Шефката да озаптя.

Скромно махвам със ръка
И бързо сменям темата,
Продължавам с друго нещо,
Сменям темата ти вещо …

(
    Но ако трябва да съм честен -
    Тез’ хвалби за мен са песен …
    Да се позная аз не мога,
    Чак обзема ме тревога!

    Ето виж, за часове
    Акъла сякаш ми го взе
    Някой! И не смея даже
    Истината да си кажа …

    А тя ще бъде от рода:
    “За тебе, още на мига,
    Всичко лошо бих понесъл,
    Моя приказна принцесо!”
)

* * *

Часът за край на тази среща
С нашата колежка веща
Настъпва вече, и сега
За раздяла е мига.

Да те изпратя се решавам,
Малко неуверен ставам,
Но се поне усмихваме
Когато се отправяме

Къмто наш'те асансьори.
Там последни думи рониш,
Казваш “Чао!” - и така
Прегръщам твоята снага,

Че за миг се изчервявам
И “Лек път!” ти пожелавам.
А ти в кабинката се шмугваш,
Бързо-бързо се изгубваш …

(
    Пролича ли си - не зная
    Как на този ден във края
    Уж стабилно аз стоя,
    А отвътре как горя?!

    И колко ли ще минат дни
    Докато срещнем погледи?
    И кога ли ще те види пак
    Колегата немил-недраг?

    Умът ми сякаш е заключен
    В клетка … и със чул захлупен,
    А ключът (дали позна)
    Остана в твоята ръка.

    Само чудя се сега:
    Тръгваш си изневиделица,
    Отмъкнала сърцето ми …
    Ще ми го върнеш ти, нали?
)