Война
Вървим в полето със другари,
навред е чудна красота.
Треви зелени, слънце грее,
но води се наоколо война.
Ръката стиска автомата,
очите зачервени от барут.
Залягам, стрелям и убивам
и после тичам като луд.
Отпред, отзад свистят куршуми,
като рояк разбунени пчели.
Във своят път тъй страшно жилят,
тъп удар, болка и свърши...
Отсреща хора като мене.
По волята на някой си дошли.
И стрелят те, и те убиват,
и те, и ние станали сме зли.
Навсякъде картина страшна.
Убити хора и разлагаща се плът.
Краката ми отичат силно,
ала ни чака още път.
И пак куршуми, пак снаряди.
И викове разкъсващи сърцата.
В окопа свил съм се и моля:
- О, Боже! Чуй ме, спри войната!
Не знам дали ще свърши скоро.
И дълго ли ще продължава.
Не знам дали ще се завърна,
ил кости нейде ще оставя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Костов Всички права запазени
