Война
Вървим в полето със другари,
навред е чудна красота.
Треви зелени, слънце грее,
но води се наоколо война.
Ръката стиска автомата,
очите зачервени от барут.
Залягам, стрелям и убивам
и после тичам като луд.
Отпред, отзад свистят куршуми,
като рояк разбунени пчели.
Във своят път тъй страшно жилят,
тъп удар, болка и свърши...
Отсреща хора като мене.
По волята на някой си дошли.
И стрелят те, и те убиват,
и те, и ние станали сме зли.
Навсякъде картина страшна.
Убити хора и разлагаща се плът.
Краката ми отичат силно,
ала ни чака още път.
И пак куршуми, пак снаряди.
И викове разкъсващи сърцата.
В окопа свил съм се и моля:
- О, Боже! Чуй ме, спри войната!
Не знам дали ще свърши скоро.
И дълго ли ще продължава.
Не знам дали ще се завърна,
ил кости нейде ще оставя.
© Христо Костов All rights reserved.
