Восъчна изповед
Когато, Господи, застана пред икона,
стъписвам се и, с малка свещ в ръка,
преглъщам пак поредната обида,
че съм слаб човек и като всички тях греша...
От свещите се стича восък, пламък после,
а от иконата ме гледат две очи,
не търсят те вина, но в мен я има,
а тя сама създава се и ме руши.
Гневът, че може всичко да е другояче,
безсилието да се промени,
ме кара да седя пред тези две очи като хлапаче,
проливащо за счупена играчка ред сълзи.
Аз зная, Господи - за всички имаш изпитания
и ти се иска да ни видиш в твоя дом,
надскочили налудничавите си желания,
попаднали в капана на естествения ни подбор.
Когато, Господи, застана пред икона,
сърцето ми се свива - устата ми мълчи
и чувствам се нищожна, задето не разбирам
защо порастваме, когато от това ни истински боли.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мир Всички права запазени
