Восъчна изповед
Когато, Господи, застана пред икона,
стъписвам се и, с малка свещ в ръка,
преглъщам пак поредната обида,
че съм слаб човек и като всички тях греша...
От свещите се стича восък, пламък после,
а от иконата ме гледат две очи,
не търсят те вина, но в мен я има,
а тя сама създава се и ме руши.
Гневът, че може всичко да е другояче,
безсилието да се промени,
ме кара да седя пред тези две очи като хлапаче,
проливащо за счупена играчка ред сълзи.
Аз зная, Господи - за всички имаш изпитания
и ти се иска да ни видиш в твоя дом,
надскочили налудничавите си желания,
попаднали в капана на естествения ни подбор.
Когато, Господи, застана пред икона,
сърцето ми се свива - устата ми мълчи
и чувствам се нищожна, задето не разбирам
защо порастваме, когато от това ни истински боли.
© Мир All rights reserved.
