Исках през ключалката да надникна,
(да, знам доста съм любопитна)
тайните ти да открия и разбера.
(да, няма как да се спра)
Знаех, че вътре ще открия нещо ново.
(да, нещо повече от празно слово)
Окото си до дупчицата долепих
(да, доста от твойта болка попих)
и вторачих се напред - в синевата.
(да, като небето беше синя ти душата)
Облаци там често се събираха
(но бързичко виждах, че се скриваха)
Слънце грееше през зима и есен
(да, бодри птички пееха омайна песен)
Но потърсих нещо друго да открия
(защо ли нещо ме накара да се свия?!)
в безоблачното небе на твоя ден
(защо ли нямаше и следа от мен...)
Натъжих се и от ключалката се отдръпнах
(като си помисля как плаках и тръпнах )
Тогава нечия ръка на своето рамо почувствах
(да се обърна страшно много се страхувах)
 - Защо не влезеш? Навън ли ще стоиш ?
( ти не виждаше как мечтите ми рушиш)
 - Благодаря, покорно, но за мене няма място там.
(как да има, аз какво ли толкоз мога да ти дам ?)
 - Подай ръка! Ела, не ме ли чуваш!?!
(колко си жесток, с мен така да се шегуваш)
 -  Ела и твойто царство посети, огрей със слънчеви лъчи.  
(не можех да повярвам, той ме гледаше със влюбени очи)
 -  Ти си тази, която простора ми откри!
(колко съм щастлива, не знаеш ти! )
Подадох ръката си доверчиво, като дете
(истински повярвах в неговото сърце)
И той открехна ми вратата на своята душа
(да, той пожела с мене да сподели една съдба)
Тъй красиво бе там, като в древен храм
(той докосна ме и помоли ме да не го оставям сам)
Аз устните си до неговите долепих
(прости, че от тебе любовта си крих )
Прошепнах му: Завинаги ще съм до теб, помни!
(и наистина повече до ключалката не се приближих)
Моята душа с твоята в едно се сля
(не можех и не исках да я спра...)
Вече влязох през тази врата...