... все още...
... все още...
Сега вече съм абсолютно сигурна,
че ще пишеш директно върху разбунената ми Душа,
с тънък писец, с молив, с пръст,
(дори няма да ти е нужно мастило)...
Няма подземни реки и коридори,
няма Китайски стени,
само бял пясъчник (като от Мраморно море)
атомите на Слънцето скрил е...
Няма да има ден първи, ден втори
като при Сътворение (аз от пръст съм сътворена...),
чаках само глътка въздух да вдишам,
да разперя криле над зелената река на мислите си,
които се реят малко неясно,
като разпръснати мехурчета по водата,
като синьото водно конче, което препуска бясно
и вее с ветрилото си по възприятията...
Малко съм тромава, малко несигурна,
все едно се уча да ходя,
все едно още не знам, че огънят е кремиране
и след него отново и отново се броди...
Пълна съм с усети, с Богове (като Буда и Кришна),
с богомолци, с неоказана милост,
с липси, с разпятия, с празнота,
която стене да бъде запълнена свише...
И летя, и летя над Света, от облак на облак,
от звезда на звезда,
търся тайната, закодирана от Всемира,
вече е безприютна човешката ми суета
и от Любов все още ми се умира...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Георгиева Всички права запазени
