Anita765 (Ани Монева)
297 11768
21.05.2017 г., 18:19 ч.

Все се питам 

  Поезия » Любовна
456 3 8

Отнемаш ми болката, хванал ръката ми,

държиш тишината ми в  своите шепи.

Събираш ме днеска, взривена на атоми.

С какво те заслужих такава – нелепа?

 

Навярно, когато аз, с образа лунен

преминах напряко през мъжкия свят,

докоснах в сърцето ти някоя струна.

Тогава прие ме – нелепа и вятърна.

 

Аз дълго те учих какво е търпение,

ти дълго на своята обич ме учи.

Щом почнеше в мен тишината да стене,

ти ласкаво галеше мене – беззвучната.

 

Щом почнеха в теб да се скитат

две мисли, в които отново ме губиш,

сама се завръщах в сърцето ти свито,

смирена от думите хорски и груби.

 

И дълго тъгувах зад облаци мрачни,

душата ти сбираше в джоб дъждовете.

Когато тревоги и липси ме смачкваха,

ми даваше своята обич, да свети.

 

С какво те заслужих, така все се питам.

Вълните ли цели при мене те плиснаха,

та нашата обич, в очите ни скрита

да сгрява до бяло сърцата и мислите.

© Ани Монева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??